Марко Гергински - 50 години с "Асарел" в сърцето
14.06.2025
Пет десетилетия една съдба се преплита с историята на цяло предприятие. Марко Гергински започва работа като млад специалист във флотационната фабрика на Минно-обогатителен комбинат „Медет“ още през 1975 година, а след това става жив свидетел и действен участник в изграждането на модерния рудодобив в Панагюрския край. Пред очите му се развива не просто строителството на „Асарел“ – от първата копка на една гола поляна до високотехнологичния комплекс, какъвто е днес, а и оформянето на една професионална общност, устойчива и отдадена на работата. Това е не просто разказ за един дълъг професионален път – той е поклон пред всички онези хора, които, с труд и постоянство, вписват личната си история в индустриалния летопис на Панагюрище от 1964 г. до наши дни.
„Началото беше малко след като се уволних от казармата. Получих честитка, че трябва да се явя на работа в МОК „Медет“. Бях на 21 години и нямах избор, защото неустойката беше 1360 лева, а за онова време това бяха страшно много пари“, разказва Марко Гергински, който през тази година навършва 50 години в компанията и е дългогодишен лидер на фирмената секция към Федерацията на независимите синдикати на миньорите – КНСБ. „Пратиха ме във Флотационно отделение, където бръмчаха над 700 двигателя, предимно руски и чешки. Имаше и молибденова секция, която изнасяше продукция за СССР, Чехословакия и Швеция, като се използваше за оръжейната промишленост. Влезеш ли там, няма миене, ставаш черен като катран. Започнах уж за малко, а през 1981 г. почина тогавашният началник на личен състав и ми казаха: „От днес – ти си“. Разказва, че тогава е имало голямо текучество, но въпреки това колективът е бил добър. Във всички цехове е имало недостиг на хора и годишно са се търсили по 650 - 700 човека. „Тогава обиколих цяла България да търся работници, а то тогава безработни нямаше. Като началник на личен състав в стаята си имах един рафт с 4 - 5 хиляди трудови книжки. А хората бягаха, без дори да си искат и книжките. Много тежки бяха условията за работа тогава и хората трудно издържаха“, връща се назад Гергински.
На 4 април 1985 г., навръх рождения си ден, става профпредседател. „Имаше доста работа по това време, но имаше и една начертана линия, която нямаш право да прекрачваш. Имаш си едно чаталче на врата – мръднеш ли настрани, отиваш на кино“, спомня си той времето на социализма, в което комбинатът бил над 3000 души. Тогава на „Асарел“ имало само няколко фургона и един багер „Шкода“, а рудата оттук се карала за преработка на „Медет“. Помни 1988 г., когато всички се преместили тук, а Обогатителната фабрика още била строителна площадка.
„Когато трябваше да откриваме фабриката през 1989 г., тъкмо се смени властта. С Шефа, както наричахме г-н Цо-цорков, седнахме да мислим кого да поканим за откриването и накрая решихме да открием фабриката сами. Когато Тодор Живков преряза лентата на „Медет“, целият град се беше събрал, а през 1989 година бяхме много малко колеги пред първия камион с меден концентрат“, връща се назад Гергински, който също бил сред хората на площада през 1964 година, заедно с баща си. „Вкъщи – освен за мини – за друго не се е говорило. Дядо ми, баща ми, майка ми – всички са работили в мини „Елшица“ и „Радка“, допълва той.
В първите години на прехода държавното предприятие се сблъсквало с много трудности, но екипът останал сплотен, посочва синдикалният председател. Той е свидетел и на един от преломните моменти в историята на компанията. „Спомням си го като днес. Беше 8 декември 1993 г. Бяхме в заседателна зала на съвещание. По вътрешния телефон звъни Шефа и каза: „Уволниха ме“. Как така са го уволнили?! Веднага се качих при него, но в кабинета му беше пълно с хора – не можеш да влезеш. Той си събра нещата и си тръгна. А ние за 30 мин. блокирахме целия комбинат до портала. Външен човек не можеше да влезе. Хората бяха много навити да се спаси ръководството, за да се спаси комбината. Събрахме подписки, писахме декларации. Ходихме до София в Министерство на промишлеността и казахме, че ако не отменят заповедта за уволнението на Цоцорков ще тръгнем с белазите за София и ще засипем входа на „Асарел“ с камъни. Беше голяма борба, помогнаха ни и централите на синдикатите, но победихме и заповедта беше отменена. После 2-3 години давахме дежурства на портала – по един човек от КНСБ и по един от „Подкрепа“, за да няма нови изненади. А превратаджиите ги изгонихме с ритници“, спомня си Гергински. Категоричен е: „Ако не се бяхме преборили тогава, сега „Асарел“ сигурно щеше да изглежда като „Медет“ – една руина, а Панагюрище нямаше да е същото“.
Определя този период като трудни времена, с много борба и липса на пари за инвестиции. Но казва, че и в най-трудните времена ръководството е намирало начин за социални плащания. „По 3-4 пъти на ден с колегата Иван Александров от СМФ „Подкрепа“ сме ходили при Шефа, за да обсъждаме различни въпроси. И тъкмо се върнем по кабинетите, а той звънне – елате при мен, да ви кажа какво измислих. Изнасяше ни по два часа лекции, но имаше голяма чуваемост от негова страна, имахме си доверие“, казва Марко Гергински. Споделя, че от г-н Цоцорков е научил много. Казвал им, че една от най-важните задачи на ръководителя е да е организиран и да мисли поне 15 години напред. „При него нямаше как нещо да се остави за утре, за другата седмица или за след две. Всичко трябва да се реши днес. Беше много взискателен и мислеше не с 15, а с 30 години напред“, казва синдикалистът.
Тайната на успеха
„За тези 50 години минната индустрия много се промени. Който е бил на „Медет“ по мое време и сега дойде в „Асарел“, няма да повярва на очите си“, споделя Марко Гергински. „Ролята на синдикатите също много се промени и няма нищо общо с тази отпреди 1989 г. И сега имаме големи отговорности в социалната сфера, но съвместно с ръководството ги решаваме. Не винаги сме постигали всичко, което искаме, защото балансът между интересите на фирмата и интереса на работниците е сложен. Но съм убеден, че диалогът е в основата на успеха на „Асарел“.
Бъдещето
„Младите колеги, които сега работят за предприятието, трябва да продължават да милеят за комбината“, казва Марко Гергински. „Да се грижат за техниката, както се грижат за собствения си автомобил. Пожелавам им да бъдат здрави, да идват бодри на работа и бодри да се прибират вкъщи, макар и изморени. За бъдещето на „Асарел“ съм оптимист. Преди години се говореше, че 2025 г. ще закриваме предприятието, но благодарение на Шефа бяха направени проучвания и животът на рудника се удължи до 2040 г. Дотогава има още много време, може да се направят нови разработки и комбинатът да продължи да работи до 2060 г. Дай, Боже“, завършва синдикалният лидер.